" Когато остарял, царят повикал синовете си, па им казал: Чувал съм, че в далечна земя извира жива вода. Умие ли се някой от тая вода - ако е млад, не остарява; ако е стар, ще подмладее; ако е болен, ще оздравее.”
Така разказва Ран Босилек в своята приказка. Четем я на децата си, без да си даваме сметка, че тя – живата вода е тук, при нас. Малцина са тези, които я ценят. И пият от нея. За да са здрави и млади, като помнят корените си и не губят своите идентичност и достойнство. Тя тече напусто – забравена, ненужна. Тече и изтича.
Изтича, когато бабите и дядовците, склопявайки очи, отнасят със себе си ценните, но непредадени наши традиции.
Изтича, когато хора на изкуството – безалтернативни тук – напускат страната в търсене на шанс да разперят криле. В странство. Със свити сърца и поболели души.
Изтича, когато самите ние бавно и трайно предаваме собствения си език, като го превръщаме в странна смесица от латиница и цифри. Като използваме няколко пшеничени зрънца от думите му. Като не обръщаме внимание на правоговор и правопис.
Изтича, защото нашите деца вече знаят повече за света, отколкото за малката България, в която са родени и растат.
Все неща, които ни превръщат в „дървета без корен”. Позволяваме духът ни да се подчини на плътта. Губим себе си. И усещането за род и Родината.
А Родината живее по-истински в сърцата на сънародниците ни в чужбина. Много от тях пренасят живата й вода в далечните земи, ревностно я пазят и предават на поколенията си.
„Живата вода на България” ще припомня миналото – традиции, занаяти, фолклор. Ще помага на настоящето – литература, изкуство, култура. Ще подготвя бъдещето – нашите деца.
За да може България да се върне трайно там, където й е мястото – в сърцето на всеки от нас.
За да ни има като българи!
Живата вода на България
