Устно слово
Обобщаващото название устно слово включва разказните фолклорни жанрове или, както е прието да се наричат във фолклористиката, фолклорната проза – за разлика от песните, в които словото е в стихотворна форма и е съчетано с музика. Разказните жанрове се разделят на две големи групи – приказки и т.н. неприказна проза – легенди и предания.
Приказките се делят на вълшебни, приказки за животни и новелистични. Вълшебните приказки обикновено започват с „имало едно време…“ и разказват за незнайни светове и за герои, които се впускат в рисковани приключения, побеждават чудовища, спечелват си чудесни помощници, решават трудни задачи и в края на краищата получават царство, като се оженват за царската дъщеря или за царския син.
Приказките за животни разказват за животни или за отношенията между хора и животни. Понякога, макар и неточно, ги означават с литературния термин басни, защото всъщност в тях се разкриват човешки характери и взаимоотношения, като се противопоставят такива качества и недостатъци като хитрост и глупост (хитрата лисица и глупавият вълк), сила и ум (лъвът и човекът), съобразителност и егоизъм (таралежът и лисицата) и т.н.
Новелистичните приказки се наричат още битови, защото представят житейски ситуации, в които с преувеличение и комизъм отново се обсъждат човешки недостатъци: глупост, алчност, мързел, лицемерие и т.н. С основание тези приказки често се определят и като хумористични, защото в повечето случаи предизвикват смях и се разказват, за да изобличат и противодействат на описаните човешки слабости.
Неприказната фолклорна проза обхваща две основни групи: легенди и предания. Легендите представят знанията и вярванията за света – за неговия произход, за промените в него, за силите и нормите, които го управляват. Деятели в тях са Господ, светци, ангели и библейски герои, които проявяват свръхестествени възможности и извършват чудеса, като с това предизвикват промени в света или водят до ново знание за неговите движещи сили.
Преданията най-общо са фолклорната история. Те съдържат онова, което хората знаят за своето селище и род, за популярни или местни герои, за случки от миналото, които засягат близки, роднини и познати, свързани са с местности от околностите на селището или пък имат важно историческо значение.
Проф. Албена Георгиева, д.н.
Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей
Българска академия на науките
Приказки
ЖЕНАТА Е ПО-ХИТРА ОТ ДЯВОЛА
Имало едно време мъж и жена. Добре ама били по-сиромашко семейство и тръгнали, а, мъжът тръгнал вече да върви на риболов. Отишъл до реката, та рекъл да премине на другия брег, че по мож да са върви де, минава на тва бързейче, стъпва на първото камиче, на второто и се излъгва и цапва у водата. И нали като паднеш у водата де, ше речеш „ох!”, ше кажеш „ох!”. Айде така. Добре ама излаза насреща дявол и го пита:
– Защо ма викаш?
Казва:
– Не съм та викал.
– Абе ти ма викна сега, аз идвам, те защо ма викаш?
– Абе, – казва, – не съм та викнал бе!
Казва:
– Слушай, къде си тръгнал?
Рекъл:
– Бе ше върва на риболов да изкарам некоя стотинка и друга, а, да изкарам некой лебец.
Рекъл:
– Добре, ше ти дам една торба злато, ако улучиш на колко години съм аз.
Тоа го гледал, оглеждал го, добре ама рекъл:
– Бей, сега нема да мож да та, да кажа, ма айде да дойда втори…
Той рекъл:
– Давам ти до три пъти да дойдеш, третия път ако не улучиш, зимам ти главата, ако улучиш, давам ти една торба със злато.
Зима… Той тоа си отишъл вече дома си при жената. Като си отишъл у дома си при жената, а умислен, навъсен така, страх го вече, че ше му… живота ше му иде. Мръкнало са на другата нощ, той отива пак и му са явява на дявола. Оглеждал го, оглеждал го и рекъл:
– И сиги нема да мож да ти кажа.
И се… па се връща. Дявола си скача у водата и тоа се връща при жената си. И она го пита:
– Защо пак ти идеш сега, идеш без лов, идеш без лов?
Рекъл:
– Бе остави, аз ше умирам и така и иначе, ами да ти кажа баре от какво съм умрял. Минах еди-къде-си на камъните, там на брода и цапнах у водата и рекох „Ох!” и излезна дявол. И ми каза, ако го улуча на колко години е, ше ми даде торба със злато. Ма не можах да улуча и сиги вече третия път той ше ми земе главата.
Рекла:
– Мале, мъжо, Господ да та убие, па не можа ли да ми каеш още първия път – да сме му зели парите!
Рекъл:
– Ми па как?
Рекла:
– Много лесно. Я тръгни из гората и събери от различни птици перата.
Тръгнал той из гората и събрал най-различни пера – нали са най-различни красиви птици такива – кое зелено, кое червено, кое кво – събрал ги. Отишъл, рекъл:
– Те това, госпожа, перата.
И она рекла:
– Добре, щом е така.
Съблича се и му каа:
– Я ма намажи със бланка (лепило).
И оня помазал ги със бланката и почнал да лепи вече перата по нея. Она му казала кък да ги шара. Ръцете оставил за крила и вече станала на птица. Посочил й точно местото, къде вече стоял и той отишел на подир нея така, да види какво ше става. Тя отишла до същото место, стъпила на камичето първо, на второто и цапнала и рекла „ох!”. Излезнал дявола пред нея и рекъл:
– Що ма викаш?
А она си мирува и само рече с крилата така, та наери и рече: „Ху-у-у!” Ха, ма не дава вече глас. Пак я обикаля оттук, обикаля, обикаля, па се чуди какво да а това. Па ги попита:
– Що ма викаш ма?
Па: „Ху-у-у!” и рече с крило да го цапне, да го удари. Он па отбегне, па обикаля а, гледа а и рекъл:
– На сто и осем години съм, седам месеци и четернайс дена, те такава птица без клювница още не съм виждал!
Ха, ха, ха (смеят се и околните). Добре ама он я чул отгоре вече, от дръвницата, мъжа й, а и таа третия път, като ги попитал що го вика и она сегне да го удари със крила, и он се гмурнал във водата и избегал, дявола, вече. И она се върнала при мъжа си и рекла:
– Мъжо, чу ли нещо горе?
– Чух, – каа, – и запомних.
– А иди сиги да зееме парите.
Зимат они, оня отвада на камичето, стъпва, казва „ох!” и дяволо излаза срещу него. Почва да го заглежда, зазъбва го, рогата му гледа – та нали дяволите ги имат така със роги, а-а. И зима го и го оглежда убаво по опашка, по крака и рекъл:
– На сто и осем години.
Он рекъл:
– Така.
– На осъм месеци.
– Така, кажи и дните.
Он рекъл:
– И четернайс дена.
Он зел торбата със златото, къснал му ги и са разчекнал вече там и загинал вече през него, че улучил тоа и само му рекъл така:
– Да са благодариш на тая птица, дека е без клювница! Че таа изнесе цялата работа.
Ха, ха. Та имало по дявол от дявола – жената е по дявол от дявола. Ха, ха, ха. Те това е от тая.
23.7.1985, с. Фурен, Тодор Петков Тошков,
Криводолска община, 1921, средно обр., електротехник,
Врачанска област по време на записа клисар
АИФ № 210, папка 1, с.58-61, № 22 ДЯВОЛА „ОХ”
Легенди и предания
ГОСПОД СЪЗДАВА ЧОВЕКА И МУ ОПРЕДЕЛЯ КОЛКО ДА ЖИВЕЕ
Така както животните, така и хората са създадени. Сичко и секи един се пита и свеки един се ослушва един от други и казва: откъде е човечеството на земното кълбо? Откъде съществува? Кой го създаде? Кой създаде животните? Но ако ме питат мене, у мойта Библия, мойта книга, пише и лично я съм, по тоа въпрос си го знам доста добре, що никой не моо ме убеди. Тогава, когато Господ е слезнал на земята и е направил човека, най-напреде го е направил от хума, бела хума. Ваял, ваял така и направил като човече. И духнал у него и казал:
– Нека бъде българин, бел. Ти, тебе те прайм човек да живееш триес години човешки живот. Виждаш ли там куче има, вол има, това-онва, тия ще ти бъдат в услуга на тебе. А тебе ти даваме асъл човешки живот триес години да живееш като човек.
Казва:
– Ей, малко са. Триес години си е нищо – кога че живеем, кога че работим, кога…
– Добре, стой там у кьошето.
И по тъва време вика кучето:
– Ела тука. Виждаш ли тоа човек?
– Виждам го.
– Слушай, тук това е човек, същество, което тебе ще те командва, тебе ще те ръководи, ще те връзва, ще те отвързва, ще те храни с отпадъците, които остават от човека, от него – кокале, трохи, корички дървени и така нататъка. А ти ще лаеш и ще бъдеш отвънка. Даам ти триес години да живееш кучешки живот.
– То, ей, много са, много са: триес години да бъдем връзван и отвръзван отвън на снега, на виялицата и на горещините – много са, не щем.
– Е колко?
– Петнайс годин, петнайс години.
Хубаво, петнайс години зима от кучето и дава на човека. И на човека стават четиресе и пет години. Вика вола:
– Слушай, виждаш ли е оня там у кьошето?
– Виждам го.
– Тва се казва човек. Тебе ти давам триес години волски живот: тоа че те впрега, че те разпрега, че те връзва, че те отвръзва, че те пои, че те храни, кога нему му дойде за добре, кога ти поднесе на масата, иначе нема. Край.
– Абе ей, много са тия триес годин.
– Е колко?
– Петнайс годин.
Айде. Зима петнайс години и дава на човека. И колко станаха: четиресе и пет и петнайс – шейсет, нали?
Вика маймуната:
– Йела тука. Виждаш ли оня там?
– Виждам го.
– Човек ли е?
– Човек.
– Тоя същия ще те слага у кафези, ще те връзва, у каруци ще те слага, у клетки. Ти ще му бъдеш за разнообразие у домочадието, неговите деца ще се занимават с тебе да не скучаат: че си играат, че се смеят те със тебе. И ще ти дават отпадъци: трохи, корички, черупки, какво нги дойде на децата, таково ще ти фъргат да ядеш. Давам ти триес години маймунски живот.
– Много са.
– Е колко?
– Петнайс годин.
Петнайс години дава на човека и на човека стават седемдесе и пет години. И тегли една черта отдоле. Триес години асъл човешкия живот. Тоа другар, или вие, или мойта дъщера, примерно, докато съм жив аз, она до триес години нема да гледа дете, нема да мисли за данъци, нема да мисли за манъци, никой й не дири за нищо. Също и вазе така: никой, баща ти че се грижи за всичко. Като минат триес години и се ожениш, тогава секи те търси: данък на парите, а тук членски внос, а там не си изпълнил план, а на вам, а на там и те почва от ден на ден, тука бело влакно от косите, там бело. А що? От тормоз, оттам иде. Ей, що така бе! И като станеш на четирисе и пет годин, тогава навлизаш вече кучешкия живот. А кучешкия живот: почваш да се заяждаш със твойте родители и казваш:
– Не моо да живеем при вазе бе! Кво че ме тормозите! Отиам при баба си! Марш оттука и кво – че си била кой знае ква, да не е ти да ми даваш яденьето и леба? Айде!
И са заяжда тоа и вика на баща си:
– Е ти пъта, я си зиам жената и децата и зиам дяла, апартаменти триста и триесе в София. Седим си настрана и край, никой ме не задева за нищо. Ама че ти си болен, че умираш – много ти здраве. Аде де – болниците, старчески домове има, оди, къде знаеш. А по мен грижа нема да береш.
И тоа са освобождава. Това вече е кучешкия живот. Настъпва волския. Има деца сега. Почва да работи да изкара парите, да иде да посрещне нуждите на семейството. И обтега и насам и натам да изкара парите, да занесе дом. И жена му че го пита:
– Кажи бе, мъжо, дай да видиме сметката, да видиме кво си донел.
И ако нема нищо, нема и да се видат вече, край. Това а волския живот. И мисли да напрай нещо, мисли да направи още един апартамент, да си учи децата. И като настъпи маймунския – като мене. Тоа дошъл, я още лежим, да ме тегли за краката и вика:
– Дай да му изпрайме гърбицата.
Оня вика:
– Дай да му изтриеме носа.
Па ми фанал носа, я не моо а дишам. И почвам я да бъдем за смях на децата, за разнообразие. И те това е маймунския живот. И най-надзаде у трапа – айде. Я си подирих панталоните, нема панталони – ги изфърлил вънка, па дедо че оди по гащи. Па другия ми зимал обущата, отишъл у клозета с мойте обуща, па мен че ми се оди навънка, много ти здраве! Да се бъзикат с мене. Ето ти например маймунския живот. Те това е.
Архив на ИЕФЕМ: АИФ № 221, папка 1, с.13–17
Ангел Ангелов Иванов-Каталика,
роден 1922 г., 7 клас + 2 г. земеделско училище,
майстор-шивач, земеделие
записала Албена Георгиева на 11.12.1985, с. Ковачица, община Лом, област Монтана
ДЯВОЛСКА ВОДА
Некоги съ събрали всички гяволи и започнали да съ препитват кой къде какво направил. Един рекъл:
– Абе слушай, аз спрепнах царската дъщеря и счупих й крака.
Другия съ пофали там пред най-главния, главатара на гяволите:
– Аз отидох, накарах двама братя да са…
– Е как ги накара?
– Накарах първия, – казва, – да свари малко грозде, го направи на ракия. И направиха вино, сместиха гроздето и направиха виното. Накарах ги да седнат най-напред да яднат двата братски. Докато не бяха вкусили от виното и от ракията, те съ прегръщаха и искаха да си живеят заедно, но като пийнаха, започнаха вече да гиринтисват. Първата чаша говориха леко, втората започнаха вече да увеличават това, на третата и на четвъртата почнаха да съ бият. И единия удари другия и му строши главата, уби го.
Дяволите рекли:
– Та ти си досега бил най-малкия дявол, но със таа вода, която си направил, тъ признаваме за тартор на гяволите вече.
Та оттам вече това е гяволска вода, ха, ха.
23.7.1985, с. Фурен, Тодор Петков Тошков,
Криводолска община, 1921, средно обр., електротехник,
Врачанска област по време на записа клисар
АИФ № 210 папка 1, с.39
ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ ПРЕЗ ДВЕХИЛЯДНАТА ГОДИНА
Някога било с вода, а двете хиляди години, това пришествие, къде ще стане, нема да бъде с вода, а ще бъде с огън. Дъгата, където е оставена в небето, където вали дъжд и се явява зелено, това, това е знак – явява за второто пришествие. Но знайте, че като наближи второто пришествие, че настъпи в човечеството така: младите хора нема да уважават старите, ще стане тежък живота, ще мине една война. И когато дойде онова време да се гледа по дупката, да се вижда света, знайте, че не е много далече. Като мине, една война ще мине, ще има големо изтребление. След таа война ще настъпи на земното кълбо, на западната страна живот и радост, а на другия край на земното кълбо ще има война дългогодишна, която нема кой да я спре. Или на едната страна ще ядат и ще пият, на другата ще мрат и ще бъде война. Тогава знайте, че не е далече второто пришествие.
Архив на ИЕФЕМ: АИФ № 220, папка 1, с.79, № 22
Гераско Флоров Обретенов, роден 1913,
7 клас, строител;
записала Албена Георгиева на 5.12.1985 г.
в с. Станево, община Лом, област Монтана
ПРЕДАНИЕ ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ¹
Дядо Стойо Бресковски, който е бил прислужник в църквата на свещеника още като момче, повикал го дядо поп у тях – той живее оттатъка, дето е скривалището на Левски – повикал го дядо поп и му казал така:
– Тотьо, ше седиш тая вечер тука у дома и жа дойди един просяк късно вечерта да почука на вратата. Ти ша станиш да му отвориш.
Ама преди това, кай, ма прати, имало там наблизко кръчма, бакалница, та купил идно бакърче с вино и няколко там килограма суджуци такива, местни такива, селски луканки, суджуци им казваме, за мезе, и виното.
– И като дойди, – рекъл, – просяка да почука на вратата, ти рекъл, жа станиш да му отвориш.
И по ино време, кай, вечерта късно са почука на портата и аз, кай, отидох, отворих и той влези просяка, го поканих и извиках дядо поп. Той стана, кай, от леглото и дойде и бъбряа, кай, квото приказваа, приказваа, ядоха и пиа – то много време, през нощта. И той по ино времи – Левски – като съблече, кай, просешките дреи, като са лъснаха, кай, отдолу нови дрехи, ония, кай, копчета, ония пищови, ножови, накачени, аз, кай, разбрах, че не е просяк. Приказвали, квото приказвали и пили, и най-подиря сутринта рано, петлите, кай, земаа да пеят, да честят така на съмнуване, той, кай, рече:
– Дядо попе, време е аз да си отивам, ами онова готово ли й?
Той, кай, рече:
– Готово.
Излезе, кай, от стаята, отиде там, та зема в друга стая една торбичка, кай, с пари, те са биле такива, на времето имаше десет стотинки, двайсе стотинки – галагани, каравели, такива. Той тогаз сбирал пари за комитета. Внесе, кай, торбичката дядо поп и Левски, кай, ги зима, прибра парити и изчезна, кай пак сутринта рано. А тоя дядо поп е закопан ей тука е – гроба му й тука пред черквата на олтаря, има плочичка там, та пиши Никола Ганчев – то пиши датата там, кога е починал.
След като си замина, кай, той, кай, рече:
– Тотьо, да мълчиш, да ни казваш никому какъв човек е дойдал, щото турците, рекъл, ше ни отрежат главите!
А Левски е идвал тука, събирали са пари за комитета, у дядо поп. Попа е вършел всичката работа – тоа поп, Никола Ганчев. А скривалището, скривалището, то е там ощи, те го май реставрираа, ма то беше по-рано плевня – селска плевня, и са туря там плявата, сеното на добицити, и деренце, то минава вода така на селото, дерето минава под плевнята – плевнята е направена като мост отгоре и водата, га дойди вода в дирето, минава като под мост. И там Левски е имал скривалище и дядо поп, като види зора, и го скрий там, в къщата и да обискират, да търсят – няма такъв човек. А той в скривалището бил²!
Архив на ИЕФЕМ: АИФ № 218, с.82–83, № 77
Вълко Стефанов Кацаров, роден 1910 г.,
7 клас, земеделие;
записала Албена Георгиева на 6.3.1983 г. в с. Розовец, община Брезово, Пловдивска област.
Бележки:
¹ Васил Левски е от малкото популярни исторически личности, за които има предания в устната история. Това, което се разказва обаче не е за делата му изобщо, а само за онова, което се е случвало и знаело от негови съратници и свидетели в конкретното село, както е и в случая.
² Вълко Кацаров е слушал разказа лично от клисаря Стойо Бресковски, който е живял дълго след Освобождението.
БЕЛИЯ КОН – ВАМПИР
Ариф Якупов: Слушал съм една история и то е верно, не е лъжа. Оттатък от Огняново насам от нашто село един човек идва, нощно време сварят нещо. Едно време казвахме, от метли изкарвахме пекмез, така захарна метла, и свършило са е дървата и идва да си земи дърва от тук да кара в Огняново на казана да сварят пекмез. Добре ама Дебрен, където е сега минава, там имаше пътека, право пътека за Дъбница, да не мини по шосето надолу, да не слези отдолу, където е бензиностанцията. Той идва направо към Дъбница и са качва към местността Чеминлер думахме едно време. Отсам Дебрен имаше ливади, тва поляни и край тия лива..., край тия поляни имаше могили. Две могили, три могили са. Една има по-отгоре, там бай Васил Малаков имаха голяма нива, там Алексовите. И там при техните ниви във тея могили немаше така гьол, под пътя имаше гьол и от същата могила по-отдолу друга могила имаше, пак имаше гьол. Вижда тоя човек един бял кон пасе там фъф тея азмаци, там където е могилата. И оттам, тоя човек е изморен, казва „ше фана тоя кон да са кача и да ида с тоя кон във Дъбница“. Добре ама, отива лекичко, излъгва коня, фаща го коня и са качва. Добре ама той като са качва на коня, нали по български са кръсти, а турски ние думаме „Бесмиляим рахман илрахим“, като са качва на добитък, било на добитък, било като почнеш на работа, ние така казваме. И тоя човек качва са на коня и казва: „Бесмиляим рахман илрахим“ и са качва на коня. Тръгва насам, бая време идва оттам нанасам, са наближава до шосето, до селото там Баарджика, месността Баарджик, добре ама Баарджика е високо, отзад е ниско. Наближава са към Баарджика и коня продумва на тоя човяк. Казвал:
– Ах, ако не беше да са кръстиш, щях да ти кажа на тебе, ама кръсти са.
И коня веднага си е легнал на земята, загубил са е. Човяка остава на земята и продължава да дойде.
Стела Костова: Кажи за тва, че коня почнал да става голям.
Ариф Якупов: Да, виж тва забрайх да кажа. А, едно нещо изпуснах. Тоя човек, като е фанал коня, като са качва на коня и като тръгва насам да дойдат, тоя кон полек-полек, полека расте, расте нагоре към небето. Расте, расте, расте, ама дигнал го на ного високо и са е наближил там до Баарджика и му казал, че „Ах, ако беше, не беше да са кръстиш, щях да ти кажа на тебе, ама, ама благодарение да кажиш, че са кръсти, та куртулиса са“.
Стела Костова: Тва го е спасило.
Ариф Якупов: Да. И коня са е загубило и човяка е останал на земята, и си е продължил да дойди към село. Дошъл, и тоя човяк зел дърва, и пак са върнал във Огняново и откарал дърва на казана. И-и тва съм го чул, и действително верно е.
Информатор: Ариф Ибраимов Якупов;
роден на 18.3.1928 г. в село Дъбница,
4-ти клас; полски пазач.
Записал: Стела Костова и Лейля Ибраим на 16.8.2002 г. в дома му.
ЗМЕЙНИЧЕВА И ПЕХЛИВАНКА
Аз бях на седемнайсе години, учех за карабаджия¹ при майстора. Неговата баба, тя разправя, че га люби змея, направо тя разпръва:
– Като доди, – вика, – нощно време и в къщи, – кък е влизал в къщи, там вече ни знам. Влезел в къщи и га любел. Значи ей тва лично ей тъй съм го чувал от нейната уста. Разправа го – на човек на място. Той говорел с нея, говорел с нея. И тази жена беше вече къде осемдесе-деведесе, къде деведесе години и пак разправа, че го виждала, ходел в тях, ама вече не е като млад, рядко са явявал вече при нея. Продължавал да идва, ама само че рядко, значи не като на млади години.
Иначе здрава жена, двама сина имаше, пехливани бяха. И самата тя пехливанин – борец. Тя са борела. С първия си син, значи, той борел са ей тъй. Харно ама те жените, нали, аз ги запомняф, до тука със сукман. Тя казва, тя го приказва тъй, вика:
– Аз, – Петко са казва сина й, големия, – като вържа сукманя на гащи, – него времи не са имали такива тънки работи, затворени, като кошерина си, – като вържа опашки, – две опашки има отзад на сукманя навързани и вържи сукманя на опашки, – като реча: хайде, Петко, на харманя, – и са борят и като го фани и го захути² . И най-подире вече, като той надвил вече майка си и казала му:
– Прошка ти вече давам ти да са бориш!
Юначна жена, юначна жена.
Архив на ИЕФЕМ: АИФ I № 2, 61
Атанас Митев Атанасов, роден 1899, 4 клас,
шивач и зидар;
записала Албена Георгиева на 8.4.1987, в с. Знаменосец, Радневска община, Старозагорска област
Бележки:
¹ Карабаджия – шивач на аби (аба – дебел вълнен плат, използван широко в традиционната българска носия).
² – в случая, захлупи го, хвърли го на земята.
САМОДИВСКА СВАТБА ПРЕЗ РУСАЛСКАТА НЕДЕЛЯ
За Русалската нèделя¹. Дошла Русалската нèдейя, некоги те така като сега – дъждèве, дъждèве, пропàднало, не може да се сàди, нема, изхранили храната, нема с какво да се нахрани стоката да идат да сàдат. Надумали се двама съседи, по-млади мъже, да идат нощта да пасат воловете. А оно било Русàлската нèдейя, Русàлскио петък, петъко, най-върлио. У Русалската нèдейя петъко е най-върл празник, най-голем, най-върл, тоа петък е от дванайсетте петъци. Те са дванаесе петъци у годината, тия са петъци, да ги спази човек – само да лежи и да яде, нищо да не работи. Сега отишли момчетата и пасли воловете, а оно било едно кръстовище близо, според кръстовището било ливади. Пущили в ливагьето добитъка, а единия рекъл:
– Я ще легнем, че ми се много дреме, да спим, а ти ще пасеш до дванаесе часо.
– Може, – рекъл.
До постред нощ ли е, не по час, тогива час не е имàло, докъде стрèднощ. Легнàло онва момче и заспало. Като спало, а оно дошло вече, сеги на часовник са говори, дошло дванаесе часо вече и минава, един-два часо – това се казва потайно време. По пъто се задала самодивската сватба. И сега иде и на кръстовището, точно на кръстовището спират. А отзаде, тея главатарете на сватбата са надзаде, извикват:
– Е-хе-ей! Защо спрехте сватбата бе?
Они рекли:
– Е спрейме я, – викат, – строшиа се на кòлата жеглàта, – дек карат невестата, – строшиа се жеглàта. Какво ше прайме сега?
– Нищо, – рекъл, – ей там има един заспал, идете, та земете една пищàлка.
Тоа изрекъл и доде да изрече, оня дека пасъл воловете, наблюдавàл, застанàл до едно дърво и наблюдавàл: сенки човешки се явнàли, колко на пет-десет крачки от заспалото момче, не приаждàли до него. И се върнàли и сватбата тръгнàла. Тогава се обажда един там от сватбарете:
– Е-ей, коги ше върнеме на човеко пищалката?
Рèкъл:
– Догодина време, ако се случи тука, ше я върнеме, – рèкъл, – догодина време.
Добре. Чуло момчето тва и си мълчало. И тва момче сега да се събуди, à да се събуди, той не смее да иде да го събуди, не знае какво се е получило. И спало момчето, станàло вече обèд и се не събужда. И като се събуди, от крак пищи и не моо да шавне, пищи, пищи… И онва момче впрегне, натовари го у кòлата и го докара дом. Една година време карат го по врачки, по гледачки, по докторе, кой какво казàл – нема лек, по бани, нигде нема лек, момчето све пищи и не спи. Една година време мъка. Сега, като наближило пак Русалскио петък на другата гòдина, вечерта другото момче, дека било с ньего, рекло:
– Ей, дайте ми го тоа човек пà да го откарам там, с мене да идеме пà да пасеме воловете, да не би па лек да му дойде.
Дигнàл го, откарàл го и го остайл на същото мèсто. И никоги не е спало целата година, щом го остайл на същото мèсто, момчето заспало. И заспало и дошло времето, сватбата се връща сега, пак спряла на кръстовището, пак се обажда от отзаде от тие, главатарето на дяволете:
– Защо спрехте сватбата?
– Миналата година знаеш ли, че зимàхме пищалката на човеко.
– Отнесете си му я.
Пà се явнàла сенкя, две сенки наблизо до момчето и си отминали. И момчето спало и спало, не се пробуждàло целата нощ до òбед. И тогава се събудило и рèкло:
– Е-ей, братче, я се дигнàх вече – нема крак да ме боли, нема нищо, – рекъл, – айде да си вървиме.
– Е качи се на кòлата.
– О-о, нема, – рекъл, – една година све са ме карàли… Цела година се возим, сега ше одим.
И толко се зарадвало момчето, че си оздравело на кракò и си оди. А дом тръгнàли свичките, целата фамилия да ги среща и си мислили, че е умрело. Кога го видели, че оди и иде с кòлата, оня човек кара кòлата и тоа с ньего оди, такава радост – си се радват, ем плачат. Дошли си дом, заклали един овен и гостувàли целата фамилия целио ден и нощта. Така. И тогава, като яли, пили, а тва било бедно момченце, дека с ньего бил и го откарал и върнàл, и казàл така:
– Слушай, твоя най-голем подарък е така: иди си дом, – а они дошли били и децата му на банкето, и жената му, – нема да си отиде нито жената, нито децата, сичко ше дèлите с моя син насредата, какво има сичко до тебе, сичко за ньего. Тъй си спасил моя син. Свичко ви дèлим насред – и пари, и иманье, и стока, и свичко. Та така. И му станàл син и другия, и другото момче, било бедно момченце.
Архив на ИЕФЕМ: АИФ № 328, с. 35–37, № 13
Васа Славкова Илиева,
родена 1910, 4 клас, земеделие;
записала Албена Георгиева на 22.7.1983, в с. Замфирово, община Берковица, област Монтана.
Бележки:
¹ Русалска седмица се нарича седмицата от празника Св. Дух (Св. Троица), който е в понеделник след Петдесетница (тези празници са подвижни и се определят в зависимост от Великден).
КАК Е НАМЕРЕНА ЧУДОТВОРНАТА ИКОНА В БАЧКОВСКИЯ МАНАСТИР
Отец Митрофан: Клувията, аязмото, скалата, където е намерена чудотворната икона – те са три свети места тука – и параклис „Свети Архангел Михаил“, църква, малка църква и са казва параклис „Свети Архангел Михаил“.
Това, което ви го казвам, на мен са го така казали, няма нищо писано, даже и някъде, ако е някой писал така, писано е така от легенди, от разказвания. Бачковския манастир е малко беден от стара история, така да го кажем, ни зная, дали са изгоряли, щото една библиотека тука е изгоряла, когато е било Семинарията, много томове книги са изгоряли, ма много томове. Там ако е имало нящо писано, кога е изгоряло, ни зная. Или пък гърците, като са се дигали, гръцките монаси са ограбили сичкото, дигнали, никой ни мое ти каже за тва.
Сега, на мен ми е така разказано. Онази икона чудотворната от манастира, ако влизахте в църквата, до вратата, посребрената ризница, е една от най-старите икони в манастира. Тя е запазена от началото още, когато са го построили манастира и след това ни зная по какъв начин е дошла, обаче разправят, че от Грузия е донесена, дарена, била е със златен обков тогава, но какво е станало с този златен обков, Бог знае, нали, била е така. Манастира много пъти е нападан от турците и е разрушаван така частично, обаче петнайсти век, годината не зная, щото просто не са писани тия работи, петнайсти век турците го разрушават из основи, правят го пепелище, пепелище направо. И сега, това е вече всичко предположение, предполага се, че някой от монасите е успял тази икона да я вземе и тука нагоре, от параклиса нагоре по дерето в лявата страна на тва дере, в няква пещера я скрил, труднодостъпна, малка пещеричка. И какво е станало с този човек, никой нищо не знае. Манастира е бил пепелище, сичко е изгорено, сичко е разсипано – сгради, църква, сичко. Първата църква е била малко по-малка.
И така се предполага ся, че монаха е оставил тая икона там. И минават около сто и шейсе години, с точност никой ни мож да каже, около сто и шейсе години. В тези сто и шейсе години манастирът е възстановен, имало е вече педесе души монаси, имало е игумен, имало е всичко. Тогава по педесе души монаси е имало. И тогава една вечер едно момченце тука от Бачково, на име Ангел, със сестра си са пасели кози и овце. И една вечер са затъмнили по тва дере и виждат някво сияние в тая пещера, светлина вечерта в тъмното. И това го кара момченцето да се качи, ма вечерта в тъмното не можило да са покачи, щото е трудно достъпно, стръмно е местото. На другата сутрин идват пак със сестра си тука с добитъка и момченцето казало:
– Како, чакай аз да са кача, да видя какво светеше снощи тука.
Га са качва, че вижда икона. И отива веднага в манастира обажда, това е било втория ден Великден, някъде е било в началото на шестнайсти век. Щото манастира, църквата е построена 1604 година. Вероятно и манастира е тогава построен, щото иначе не може, църквата кат са построи, то едновременно и сградите са сигур построени. И вече монаси има, идва, обажда той в манастира, идват, вземат иконата. Казал е, че е много стръмно местото, вземали дървета, пирони, дъски, тесли, та са направили стълба да са качат да я свалят. Свалят я, носят я в манастира, слагат я в олтара вътре в църквата. На другата сутрин стават – иконата я няма. Това, дето ся ще са качите на тая скала, е второто намиране на иконата, второто откриване. Обаче никой не знае къде е иконата. Взлом няма, кражба няма, иконата я няма. Тогава цялото братство почват начело с игумена да правят молебен, голям молебен, молят са Майката Божия да открие защо така е направила, защо е избягала, защо... И на третата вечер на сън се явява Света Богородица на един свят монах така, възрастен, и му казва къде се намира тука в Клувията и му казала, че:
– Защо като ма донесахте, ма сложихте в олтара? Искам да ма поставите на такова место, че всеки човек, който влиза в църквата, в храма, да го виждам. И второ, и второ, първото место, където бях – казала, – е много трудно достъпно, затуй искам на второто место да са освети и всяка година на втория ден на Великден да ма носите тука.
И от тогава всяка година на втория ден на Великден тая икона са носи тука, горе в параклиса са оставя. На южната стена има една нишичка, ще видите, копие има от същата икона, там са поставя иконата. Хората минават на поклонение тука, до два-три часа стои и си я прибират после пак долу в манастира. Цялото братство идва тука, игумена и много хора гости идват. Едно време цар Борис е идвал тука – всяка година на втория ден на Великден е бил тука! Този ден е и на Бачково празник, цялото село Бачково почти са тука и много хора си тогава правят курбани тука – ядене, пиене. Всеки си има даже така местенце, нали, свои така се съберат, нали така, това си е от памтивека.
Царя когато е идвал, Борис, тука стари бачковци ми са казвали, как царицата хни е давала и царя подаръци, па те, па и те са хората подарявали на тях – на царицата й престилка дарели някои така, родопска така престилка, торба такава родопска, дето там го нямат, нали така. И това е така в кратко, коет ми са казали да разправям, нали, така ми са казали и приемам я аз тази теза за вярна.
Архив на ИЕФЕМ: АИФ І 183
Отец Митрофан, роден 1930,
средно образование, работник, по време на записа монах;
записала Албена Георгиева на 7.5.1996, в Бачковския манастир, община Асеновград, Пловдивска област.
Пословици и поговорки
Народът ни е сътворил и трупал през вековете огромна съкровищница с мъдростта на поколенията, която и до днес ползваме.
В обширното и разнообразно българско устно народно творчество пословиците и поговорките заемат едно от най-видните места. Създадени от народа като синтез на неговия светоглед, продукт на неговия опит, разпространявани от самия него, тези кратки, пестеливи на думи изречения се отличават с огромната си аналитична дълбочина.
Общият фонд на българските народни пословици и поговорки възлиза на няколко десетки хиляди. Значителна част от него е записана, но огромен брой пословици и досега са останали единствено в паметта на народа.
Записването на нашите пословици и поговорки е започнало едва към средата на XIX век - времето, което се смята и за начало на българската фолклористика.
В голямата си част предлаганите народни пословици и поговорки са стари, създадени преди векове, и представляват отражение на народния светоглед и практика, придобити през вековете. Повечето от пословиците и поговорките са дадени в техния оригинален език, стил и строеж.
Източник : "5000 български пословици и поговорки"
Държавно издателство "Наука и изкуство"
София 1969
Труд / Мързел / Опитност / Некадърност
Бог помага, ала в кошара не вкарва.
Няма добро без пот.
Който не работи, не трябва да яде.
Работата да се бои от тебе, не ти от нея.
Деня трябва да го купим, та да го живеем.
Нищо не пада готово от небето.
Потта е като пчелата: от където и да иде, все носи.
Който не се пече на нивата, не се пъчи на хорото.
Питали вълка: Защо ти е дебел вратът?
Рекъл: защото сам си върша работата.
Мъзел / лентяйство / безделие
Мързеливият два пъти работи, скъперникът два пъти плаща.
Излежавай се млад, ако искаш да мреш на старост от глад.
Мързеливите вечер се разработват.
Мечката казала на лисицата, лисицата – на опашката си.
Ако го боли, както го мързи отдавна да е умрял.
Три дни гладува, ама си не разваля рахата.
Мързеливата жена по комшиите преспива.
Хванала се царската дъщеря на работа, та й се изприщили ръцете.
Накарай мързеливия на работа, пророк да го направиш.
Понеделник – поседелник,
Вторник – посборник,
Сряда – непряда,
Четвъртък – несвъртък,
Петък – света Петка,
Събота – на баня,
Неделя – на пазар, кога да работя?
Всяка калугерка не става игуменка.
Много баби – хилаво дете.
Добродетели и пороци
Предпочитам да служа на добрия, отколкото да заповядвам на злия.
Който вземе един грях, ще загуби сто гряха.
Плащането за добро с добро е борч за секиго, ама за злото плаща с добро сал честният човек.
Лош човек ако се хване за дрехата ти, отрежи я и я остави в ръката му.
Добро утро му казах, белята си намерих.
Лошият и от дявола не се страхува.
Косъмът от мустаките му да погълнеш, ще се отровиш.
Да го биеш, ще плаче, да му се оставиш, ще ти се смее.
По-добре честно да умреш, а не безчестно да живееш.
Рядка е честта, затова е скъпа.
За един час човек чест добива и за един я изгубва.
Водата пере всичко освен позора.
Слънцето грее и в калта, ама не се каля.
Ако не можеш да си богат, кой ти бърка да си прав?
За една чест живее човек.
Ти стой, както трябва, че нека ти думат, каквото не трябва.
Постоянство – непостоянство
Лека – полека планина се преваля.
Пътник път не спира.
На господарски смях и на ясно време недей вярва, навчас се менят.
Човек е човек, човек е и магаре.
Зимно слънце и женско сърце не са да ги вярваш.
Върти се като калайджия.
Егоизъм
Вълкът варди агнето от лисицата, за да го изяде той.
Ако ще се лежи, да лежа аз, че ще ми шъта жената; ако ще се мре, да мре жената, че да взема друга.
Всеки тегли чергата към себе си.
Срам / Безсрамие
Магаре от срам не разбира.
Срамува се като мома, дорде е у дома.
С което се хвали козата, с него се срамува овцата.
Лице от лице се посвенява. Очи от очи се срамуват.
Срамува се като невяста в понеделник.
Големеене – високомерие – горделивост
Цървули няма, гайда иска.
Когато го няма паунът, пуякът се надува.
Ризата му бяла, ама сапунът е на версия.
Сребърна лъжица, изпросена чорбица.
Ще му дойде умът, кога го чукне горният праг, та погледне долния.
Видяла жабата, че коват вола, и тя вдигнала крак.
Чорбаджията дава, слугата не дава.
Перчи се като селски чорбаджия.
Яде коприва, пък носи коприна.
Горе осо, долу босо.
Като върви, звездите чете.
Нахалство – дебелоочие – натрапничество
Не го щат в селото, а той пита за поповата къща.
Взрял се в мене, като че ще ме купува.
Станала дъщерята, наместила се снахата.
Не бива го за говедар, иска да стане цар.
Дето не си постилал, не лягай.
Наяла се въшката, че излязла на челото.
Сляпа кокошка, като прогледна, иска да се качи и на петела.
Дали му прасе, а той иска и на прасето майка му.
Държат се като кърлежи.
Хитрост – лукавост – шмекерия
Девет пъти вода гази и пак сух излиза.
Да те е страх от хитрия, а не от глупавия.
Когато ти се види лисицата кротка, тогаз най да си пазиш кокошките.
Хитрост хитрост надхитря.
Лицемерие
Ангел му е името, дяволски му делата.
Бог да ни пази от преправени светци.
Тихата вода брега рони.
Обичам и него, а парите му по-много.
Неговата добрина като лампа по пладне.
Отвън мазно, отвътре омразно.
Пред хората хвърля мед, а на своите – жлъчка и оцет.
С теб яде и пие, а зад гърба ти гроб копае.
Прикритост - Подмолност
Заровените въглища повече парят.
Който се не дава да го познаеш, гледай го къде ходи.
Рана, която се крие, мъчно се лекува.
Крепостта се предава отвътре.
Ад - Гняв
Умният човек в яда се познава.
Лютият човек сам себе си яде.
От яд - в ад.
Който се люти, бързо остарява.
Ял барут с шепа.
Не се ядосвай, че ще ти се вкисне жлъчката.
Катран му капе от брадата.
Инат – твърдоглавие – опърничавост
С инатчия инат не прави, загуба ще имаш.
Животът си дава, а от ината не се оставя.
Който кон не се води, той се повече язди.
Свиня от съвет не разбира.
Свири му, ако щеш, с дрянова свирка, когато не те разбира!
Магарещината не ходи по горите и скалите, а по хората.
Жената си давам, коня си не давам!
Заради бълхата изгаря юргана.
Воля / Безразличие
Който няма воля, всичко му е неволя.
Сърцето му трепка като на мъртво куче опашка.
Не съм му бил на крещенето, та да му знам годините.
Турям му кръст.
Непоправимост
Където думи не помагат, там и тояга не помага.
И старо да е магарето, пак е магаре.
Гърбицата в гроба се оправя.
На свинята и зурлата да отрежеш, пак ще рови.
Брашнен чувал, колкото и да го тръскаш, пак ще праши.
Ще поумнее, кога му закука кукувица на гроба.
На гърба си да падне, пак носа си ще разбий.
Алчност
Който ламти за много, изгубва и малкото.
На две врати куче гладно умира.
И баща си за пара продава.
Все е малко на попово око.
Комуто малко не достига, не е достоен за много.
Човешкото око е от морето взето.
Упоритост
Ще умра, ама няма да дам лесно душата си на дявола.
Челяк като изгуби нещо, и в пазвата си го търси.
Съвест
У всекиго има съвест, ала блазе томува, комуто е чиста.
Когато съвестта ти е чиста, нека казва кой каквото ще.
На черната съвест и ръженът й се струва бесилка.
Завистта е люта болест.
Да ти завиждат, ти да не завиждаш.
Людското е все по-голямо.
Дето е доброто нещо, там и завистникът е често.
Пешакът мрази конника.
Докато ти завиждат, радвай се; започнат ли да те съжаляват – тежко ти.
Ако искаш – ще ти завиди, ако нямаш – ще те изпъди.
Която кокошка много крещи, малко яйца носи.
За свои и ризите от гърба си дава.
Угодничество
Подлизурка яре от две майки бозае.
На чужди гащи учкур не ставай.
Стана му мост.
Прави му вятър.